ЧОВЕКЪТ – ВОЙВОДАТА – ЛЕГЕНДАТА
ЧОВЕКЪТ – ВОЙВОДАТА – ЛЕГЕНДАТА
Пищна пролет гали сетивата ми. Любовен зов на птици, буен цъфтеж, мирис на горска трева. И тишина – като благослов…После времето шеметно полита и аз се връщам в оная съдбовна българска пролет на лето 1876-то. Такова опиянение е обхванало Тракия, Средна гора и Балкана, че пролетната ,,сеитба“ само след дни – напук на всякакви природни закони – ще роди кървава ,,жетва“ по земите ни…Време на позор и на чест, на срам и на величие, на смърт и на безсмъртие. Време разделно…Най-българското време!
Очите ми пронизват мрака и дирят знаците на ,,пиянството“ и ,,лудостта“ на моя народ. Запалени фенери ме водят към митичното място, където тая нощ ще се реши съдбата на цяло Българско. Пазят ме вековни дървета. Притихнала вървя към светинята Оборище. Отивам на среща с ,,ангелите – най-чистите и идеални личности измежду народа ни“, както ги нарича З. Стоянов. Треперя от вълнение, вслушвам се в шепота им, свидетел съм на споровете им. Изведнъж могъщ глас пробива слуха ми. Погледът ми се спира на една фигура – изправена, страховита, магнетична. Толкова открояваща се сред останалите, че приковава вниманието им, обсебва сърцата им. Това е той – Бенковски! Бъдещият войвода на бунта. Говори отсечено, иска неограничени пълномощия, та да отговаря за действията си само пред съвестта си и пред Бога. И успява. Гледам го и разбирам защо всички са му се подчинявали и са го следвали докрай. Висок рус мъж, красиво лице с проницателен поглед в сините очи. С една дума – личен човек, чиято външност би привлякла всеки смъртен. Сложна и противоречива личност е Бенковски. Огнен характер, който взривява емоциите и помита всяко душевно мъртвило. Горд, честолюбив, властен; влюбен в България, предан на свободата; авантюрист, станал войвода на ,,лудите глави“ в оная кървава пролет. Бенковски е пратеникът на съдбата, избраникът на историята, защото е притежавал един мистичен дар – да поведе цял народ на заколение, а той да го следва докрай. Затова Волов го нарича ,,роден от Бога войвода“ и добавя:,,Аз отстъпвам, защото е по-достоен от мене“. Бенковски знае цената на свободата и не скрива от народа истината за кървавата дан. Във върхови мигове историята има нужда от такива личности – безумно смели, саможертвени. Готови да запалят огън, да разнесат пожара навсякъде и да изгорят без остатък в него. Такива като Бенковски. Така се ражда легендата. И започва бунтът…Носи се Хвърковатата чета. С един легендарен войвода. И с едно Кърваво писмо – като байрак…,,,,Братя, на оружие!“ – разтрепераният глас на Бенковски. И подава Писмото – до нас, до Времето!… Чувам тропота на конски копита. Политам и аз с тая странна конница, създадена сякаш не от прости и кротки роби, а обучена в тайни манастири. Такова напрежение е, та чак въздухът кипи, а те се усмихват! Не може и да бъде другояче – подбирани са прецизно, издържали са изпита. Отговорили са правилно на най-невъзможния въпрос:,,Искаш ли да умреш?“.Казали са:,,Да!“. Заради България… Пред очите ми минава чудна церемония: в революционната столица Панагюрище се освещава знамето и се обявява Първата Българска Република. Като орел лети над бойците си Бенковски, като лъв реве заповеди:,,Ние трябва да бъдем навсякъде и нигде!“ До своя войвода е и Райна – българската княгиня. Говори му:,,Войводо, както сама съм шила знамето, сама искам да го нося. Искам да бъда войник сред войниците.“ Звънят камбани, хора се прегръщат просълзени, неописуема радост свети в очите им. ,,Лудостта“ е обхванала и млади, и стари. Всички вървят към ,,кървава сватба – смърт“. Опиянени, щастливи. Повярвали, че са свободни. Това са ,,черните сватбари“ на България, предизвикали и султана, и света. ,,Лудите глави“, дръзнали с черешови топове да събарят многовековна империя…Трагизъм и величие, слети в едно!
А после небесата се продънват и се ражда Адът…Започва голямото преселение – на хора, покъщнина, добитък. Горят къщи, плачът жени и деца, а мъжете вият хоро на Еледжика! Потресен от ужас, Бенковски гледа пожарите, но намира сила да окуражи другите: ,,Помнете, сега гори Панагюрище, но то гори сърцето на султана.“…Да беше само Панагюрище, войводо, а то огънят е обхванал всичко! И димът се вее като знаме високо в небето – да го видят людете от Горна земя и да разберат, че е настало време да се мре. И да бяха само пожарите, войводо, а то е страшно клане! В черква са ги изклали като добитък! В Божия храм са потърсили закрила, а са мрели като жертвени животни! Хвърчали са глави, кръвта е пръскала върху иконите, стенанията им са продирали свода! Не е ли грях това, Господи?…Било е страшно! И много красиво! Кръвта още стои по стените. И днеска мирише на тяхната любов към име и вяра…Не е лесно да си войвода – да си свидетел на това безумие и да не се откажеш. Не е лесно да си пръв, войводо! Той, първият, трябва да е ,,баш лудият“, да с гърдите си да запази другите. Той, първият, и пръв умира от ръцете на предателя. И накрая, войводо, първият винаги е сам – като теб – защото е недостижим! Затова и самотен е пътят му от реалност към легенда, от смърт към безсмъртие. Но мисията е изпълнена: ,,В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която няма никога да заздравее!“ …Пророчески думи – заветът на Бенковски!… И ето – пак е пролет, но сякаш зима е. Студ, мъгла и дъжд, а после – сняг. Гладни, уморени, унизени се скитат синовете на България и търсят другарите си. За да продължат битката, да доведат до край делото… Сред гъсти шубраци чувам конски тропот и стенание човешко. Тръгвам натам изтръпнала, знам кого ще срещна. Вождът бенковски е сам, раната кърви и той губи сили, но не спира. Кон и ездач се подкрепят в пътя към безсмъртие. В мислите си го питам: ,,Кое ти даде сили, войводо, да останеш прав на оня мост, когато ръката на предателя те посочи? Защо не се наведе, а остана прав? Защо не запълзя и врага не помоли за милост? Защо така всеотдайно вървеше към своята Голгота? Знам отговора. В паметта ми още горят думите ти: ,,Клел съм се!“. Ех, тази пуста клетва! Да не беше тя, ти щеше години да живееш, жени да любиш! Ех, благословена клетва – зарад нея ти вечно ще живееш! Нищо, че тялото остана в Тетевенско, а главата е пратена в София. Осем дни побита на кол – за назидание на раята – и погребана в конска торба! А тялото е далече, обречено на поругание! Но такова няма, защото има българи, които няма да го позволят! На раята е забранено да погребват бунтовници, но това е през деня. През нощта е друго – баба Угреница заравя останките. От тогава до днес, нощем срещу събота, там гори кандило. Подсеща съвестта на нас – живите… Търся потайното място. В горския шумак е скътано Кървавото кладенче, където е измита отсечената глава на войводата. На 12.05.1876г. в 17.30 часа Бенковски целува за последно българската земя и поема към вечността…Сълзите текат по лицето ми, но не мога да ги спра. Май до тук бе смелостта ми. Не мога и не искам да видя мястото, където главата се е търкулнала. Дали сърцето е биело? Не знам. Що за урод трябва да е бил онзи, разполовил човек?! ,,Не плачи!“ Какво, кой е? Чувам кукувица и започвам да броя: 1,2,…33. Годините на войводата – Христова възраст. И чувам името му, истинското: ,,Гавриил“ – Божи Архангел, донесъл Благата вест за човешкото спасение.Сещам се за съня на Бенковски в нощта преди убийството му: ,,При нас дойде разкошно облечена млада жена. Тя поздрави всинца ви, а на мене подаде ръка и ме целуна по челото.“ Дали това е ,,невестата“ от неговата ,,сватба – смърт“? Дали го е орисала да остане завинаги там като добър сайбия – стопанин и пазител, слял душата си с Балкана? Бенковски е знаел участта си, но не е спрял. Доброволна жертва пред олтара на България! С кръвта си е останал завинаги в нея. Такива са знаците на съдбата – прости и неизбежни…
И пак се връщам в днешното. Смирено стоя пред величествения паметник. ,,Човекът, що даде фаталния знак!“. Бенковски препуска на кон. Отдолу лежат пет морени – символ на пет века робство. Там са издълбани огнените слова:,,Ставайте, робове! Аз не ща ярем!“ А реката се плъзва неуморно и нашепва, че времето тече, събитията се въртят и хората – променят, но войводата вечно стои в потайностите на съдбата ни и гледа нашите верни и неверни пътища. И ако го повикаме, той пак ще дойде. Защото е от ония, които преобръщат времето. Защото е невероятен, необясним, легендарен човек – като Левски, като Ботев…Няма обяснение за такива личности. Невъзможно е да са родени от обикновени жени – тяхна утроба е земята българска. За тях казваме: ,,Родени от Бога!“ Те още ни трябват – като светлинките на Оборище. И дано никога не угаснат! За да знаем, че имаме път пред себе си – към свобода и достойнство човешко – и по него заедно да вървим!
