ЗА ЛЕВСКИ

145 ГОДИНИ БЕЗСМЪРТИЕ

 

  ЗА   ЛЕВСКИ...

     Идва деветнайсетият ден на февруарската ни скръб и започва припомнянето ни за Левски. Така и трябва! Защото всяка нация, както и всеки човек, има нужда от своя идентичност, с която да се представи пред света. Всеки народ създава своя мяра – нравствена и духовна, която да го води през хилядолетията и по която да се равняват потомците. И памет е нужна, за да виждаме по-ясно пътя и за да има какво да завещаем на онези, които идват подире ни. Към тази свещена памет и към тази висока мяра на българското се обръщаме във времена на криза.... Когато се рушат ценности, когато чуждопоклонството е пак на мода, когато посредствеността става знак за преуспялост... Във времена като днешното, когато в битката за оцеляване се приравнихме до скота, повече от всякога е нужно да си припомняме ония българи, които с кръвта си изградиха храм на свободата, защитиха честта на България, а на нас дадоха урок по достойнство човешко... Особено днес – време на разруха – е абсолютно нужно да ,,видим” Онзи ,,единствений син” на майка България, който ,,увисна със страшна сила” на бесилото, за да ни има днес нас - ,,модерните българи – европейци”.

     Започва припомнянето за Левски. Държавни мъже и партийни лидери името му ще споменават, ще ръфат паметта му. Венци и китки ще сложим и тази година на паметника му... Е, не всички... Ще има и такива, които – залисани в своите грижи – ще забравят. Други – забързани към печалбарство – ще пропуснат. Ще има и трети – те цинично ще махнат с ръка: ,, Кой е пък този? Какво толкова е направил? Я стига с тези доморасли сантименти! Днес светът е различен, нека се развиваме, вместо да се взираме в миналото!”... Да, има ги. И те са много...

     Но не за тях ми е сега думата. А за онези, които на колене ще паднат в този ден, ще се кръстят и ще молят да бди над нас Апостола, че май след Господа едничък той за помощ ни остана. И помага ни Дякона! Всичко ни е дал и всичко ни е казал, и всичко ни е завещал. Да имаме само уши – да чуваме, очи – да виждаме и душа – да разбираме.

     Колчем ги объркаме конците, все нему се позоваваме за мъдрост и нему се надаме за съвет. И го цитираме. И му се кланяме – за сила и за гордост българска. Сред достойните – най-достойният!

     Васил Левски! Наричан още: Апостолът на свободата, Дякон Игнатий, ученикът на Раковски, приятелят на Ботев, съратникът на Каравелов, знаменосецът на П. Хитов, създателят на вътрешната революционна мрежа, пълномощникът на БРЦК в България,Тракия и Македония, представителят на Привременното Българско правителство с абсолютни права ,,във всичко, гдето и да бъде”, с неограничена власт като върховен началник на тайната полиция и най-висш съдия над виновниците, нарушили Устава и попречили на Делото.

     ...Цяло чудо е, че такъв човек се ражда  в робско време и расте сред още по-робска рая! Чудо е да проумее висшия смисъл на свободата – своята и чуждата, да й се обрече с мисъл и дело, готов да плати за нея най-високата цена – живота! Защото свободата не може да бъде подарена, нито насила дадена. Тя е вътрешно състояние на Духа. Човек трябва да е готов за нея, да я съгражда вътре в себе си, да разчупва оковите на страха, да я пази от низостта. Не може да бъде истински свободен този, който е роден в робство! Гордо може да изправи глава онзи, който никога не я е прекланял! Някой, слял се с невъзможното...Защото е почти нечовешко,ненормално при такава власт да не се самозабравиш и да не се вземеш за господар на другите...Да проявиш божествено смирение пред жертвеността...Някой като Него!

     Трудно е да се говори за Левски. Защото за българина той е светиня! Около образа му грее ореол и не позволява хора с нечисти помисли да се докосват до него. Затова към него можем да тръгваме само с любов и с респект, както са се отнасяли с него  всички – и свои, и чужди. Още приживе той става легенда. Турците го наричали Джин Гиби – крилат дух на нощта, който тревожел Империята и изчезвал безследно... А българите го нарекли светец! Притежавал е всички черти на митологичен герой: младост, красота, смелост, чест, достойнство,себеотрицание, абсолютна безкомпромисност, кристална чистота и, разбира се, магично умение да минава невредим през самите зъби на смъртта. Той съчетавал простотата на дете и властта на Месия, чувствителност и неумолимост, гордост и смирение. И всичко това е в такова свръхестествено единство, че се създава характер с необикновена хармония в своята изтънчена сложност. Неслучайно хората свързват образа му с представата за светлина, която заливала всички, доближавали се до Апостола. Най-силно впечатление правели очите му –,,сиви, почти сини”, чийто смущаващ блясък можел да милва, да увлича, да изгаря. И малцина издържали огъня на неговия поглед. Той създавал у хората неудобно чувство, че вижда в разголените им души. И докато краката му здраво стъпват на робската земя, очите му са отправени към звездите и невидимото.

     Посветил себе си на Свободата, той не просто участва в събитията, а ги създава; моделира времето, надраства съвременниците си, предизвиква съдбата и твори бъдещето.Той е не просто верен на един идеал, а е самата същност на този идеал. В него са въплътени не толкова най-добрите  черти на българина, колкото върховните добродетели на човека изобщо... ,,Аз съм се посветил на Отечеството да му служа до смъртта си... Да давам глас за себе си?! – това е най-презряното нещо.Да видя Отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките...По-добре смърт честна, не живот в безчестие... Трябва изпит! Който не е чист, убивам го! Днес е човек, утре – магаре... Трябва зряло да се постъпва, ни най-малка гордост. Играем си с живота на седем милиона българи!..Кажи ми, байо, ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и заедно да вървим, ако ще живеем по човешки достойно и свободно. Времето е в нас и ние сме във времето...”

      Каква широта на мисълта! Какво издигане над тесните балкански граници! Фанатично предан, вулканичен и непреклонен, справедлив и безкомпромисен – и към себе си, и към другите – той смущава мисълта ни и ни кара да изтръпваме, само като чуем името му. И колкото повече ,, ровим” в живота му, колкото повече търсим дори ,, малък грях” в помислите му, толкова по-недосегаем става той. Страшно чак ми става, когато погледна в тефтерчето на Дякона. Скромен и пословично честен, той е водил сметка на разходите си: половин грош – за игли, два гроша – за небет шекер за кашлица...А боза – един път си позволява това ,, разточителство”! Това не са просто думи, а непоклатимо верую, свято обричане, житейска съдба. Чисти сметки, добра работа!

      Точно тази прецизност и чувството за дълг са причина Левски да пренебрегне дори естествения човешки инстинкт за самосъхранение. Години кръстосва България, създава перфектна организация – неуморим, забравил за себе си. Носел е на гърба си доста тежък товар – цяла България – и то без да се оплаче, без да поиска признателност! Когато се объркват комитетските работи след обира в Арабаконашкия проход и се заговаря за предателство на приближени хора в Ловеч, Апостолът незабавно прекратява обиколката из Южна България.. Трогателна е раздялата му с другарите, сякаш е предчувствал, че връщане няма да има и че вече няма да види мила Тракия, хубава Средна гора и бистра Струма. Свидетелство са думите му: ,, Сбогом...Досега бяхме в рая, а оттук нататък аз отивам в ада.” Сляп и глух за слуховете, Левски тръгва към своята революционна столица – да вдъхне кураж, да сплоти хората си.

...Понякога животът сам създава символи, а Съдбата необратимо чертае пътя ни.

     Когато решава да служи на народа си – не с молитва, а с оръжие – той сваля расото си точно на Великден! Когато влиза в Ловеч, е вторият ден от Рождество Христово на 1872 година! Докато християните празнуват Коледа, Апостолът бърза към своята Голгота. През Къкринското ханче и столицата на Асеновци към София. През позора български – към безсмъртието човешко...

     Вестта за залавянето на Апостола се разнася светкавично. Впечатлението е поразяващо. Всички са сломени. Мъката и отчаянието нямат край. Емиграцията се разцепва.Организацията се разпада. Каравелов изпада в духовен потрес и се оттегля от революционна дейност с думите: ,, Всичко е свършено! Никакви надежди веч! Левски, славният българин, е уловен!” Майка България е потопена в скръб"...

     А през това време Апостолът се е готвел за среща със своите съдии. На 4 януари кална София посреща опасния враг на Империята. Разбрал вече, че за него няма спасение, Левски дава поръките си: ,, Прощавайте, братя български и ти, о, мило Отечество! За теб отивам... Хайде, сбогом... Ако ме обесят, ще ми остане поне гробът в България и всякой ще го знае...”

     Милият, само за едно е мечтал в края на дните си – гробът му да е тук, да се знае от българите! А ние какво сторихме?!...

     На 5 януари Левски е изправен пред Имперския съд. Дълго е мислел в студените нощи за този неизбежен час и е подготвял държанието си. Той няма да се откаже от дълга си, няма да изневери на клетвата, няма да предаде другарите и да провали народното дело. Ще спаси каквото може. Няма значение, че други правят признания. Той цял живот се е раздавал. Не иска нищо за себе си. Готов е да жертва и живота си, за да има свобода за всеки.... Посред мъртвата тишина в залата гласът му прозвучава уверено и спокойно: ,, Аз съм Васил Левски. Мене казват Дяконът. Не съм хайдутин, не съм лош човек. Но накара ме времето да ходя да проповядвам из България, щото обичам народа си, а това не е грях. Мене като погубите, то ще излязат други ...”

            И започва мъчителният разпит:

- Колко време обикаля?

- Три години.

- Къде е постоянното ти местожителство?

- Никъде не живеех постоянно.

- Нямаше ли приятели, с които да се срещаш?

- Никого не познавам.

- Те те познават, а ти отричаш! – гневи се Али Саиб, председател на съда.

- С всички съм работил и никого не познавам. Сам съм!

     Цял месец кръстосани разпити, унизителни очни ставки. Последните 27 дни са били най-мъчителни. И не може да не му е било мъчно за живота, но е готов да се откаже от него, за да не погине Делото и да е ,, свободно Българско”. Явно само човек, който силно обича живота, е готов да се лиши от него! И то – в името на самия живот! Левски не издава нито едно име, поема цялата вина. Спокоен и горд дори пред смъртта, той показва такава мощ на духа, която смайва с нечовешките си измерения. Сила, която респектира дори враговете му!

     Миралай Тевфик бей – човек по ориенталски мъдър, желаещ не просто да унищожи физически Левски, а да го превие и така да смаже цялата рая, е изпитвал такова уважение, че е искал да помогне на този удивителен мъж. Може би на моменти е забравял, че са от два различни свята, че са непримирими врагове!... Но Левски не подава ръка, не откупва живота си! Апостолът избира смъртта пред позора. Турчинът не е могъл да направи нищо!...

     Тевфик бей влиза замислен в кабинета си и в пълно мълчание сваля ордените. Не отговаря на въпросите на  своя подчинен. А после признава поражението си:

- Ако не бях турчин и не бях миралай (висок чин в армията), щях да тръгна след този човек.

- Ти си луд, Тевфик бей! –  възкликва Орхан бей. –  Неговите дири свършват до бесилото.

- Не! Започват от бесилото. Ти нищо не разбираш – ние с тебе живеем, за да умрем. Той умира, за да живее!...

            Признанието на врага е най-голямото признание за един войн. Един враг на всичко българско удря плесница в лицето на позора ни български и ни дава урок по чест и благородство!...

     Имперският съд решава: ,, на основание чл.55, ал.1, чл.55 и чл.174, ал.2 Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване”. На другия ден – 22 януари – султанът потвърждава смъртната присъда. На 6 февруари Васил Левски увисва на бесилката....

     Дали в последния миг е съжалявал за живота си? Дали е презирал страхливеца, който го предава, за да запази себе си? Дали си е спомнял думите, които парят сърцето на всеки българин: ,, Ако печеля – печеля за цял народ, ако губя – губя само мене си!”?...

     Едва ли ще си отговоря на тези въпроси. И на още други: Къде е гробът му?! Как можа Хаджи Иванчо Пенчович да подпише смъртната присъда на българина, пред когото се поклони дори един служител на Империята?! Заслужава ли такава саможертва народ, забравил героите си и потъпкал завета им?! А ние дали сме достойни да бъдем потомци на Левски?! Много въпроси – все болезнени – ще продължават да прогарят българската съвест... Там, където я има!

      Блазе му на Апостола! Увисвайки на бесилото, той става по-жив от живите. Реалност и легенда се смесват и пишат Българското Евангелие. Преминавайки в пределите на смъртта, Левски се слива с вечността и си подпечатва безсмъртие - докато я има тази земя и я населяват българи! И колкото повече време минава, Апостолът става все по-необхватен, неизчерпаем, непостижим. Необхватен – защото е огромно делото му в името на свободата! Неизчерпаем – защото е извор на всичко свято и кристално чисто в човешката душа! И непостижим – защото е ... Левски!

      А ние – живите българи – какво да правим в Деветнайстия ден на февруарската ни скръб? В църква свещичка за душата му да запалим, цвете пред паметника му да оставим. Ако и за това време нямаме, то нека тихо в себе си молитва към него промълвим: ,, Виждаме те, Апостоле, и се славим пред света с образа ти. Тачим те и с твоето име на уста се хвалим, че и ний сме си отколе от Европата... Но знаем ли те, целия и истинския, Дяконе?! И ако те знаем, познахме ли в словото ти духа си български?! И в делото ти – завета български?!... Смили се пак, та ни прости, Апостоле!

     И дай ни още едничка възможност да си кажем думата българска – твоята дума! Да си покажем духа български – твоя дух! Само така ще се изправим горди и достойни пред Левския си скок.... За да сме ние! За да ни има!... Помогни ни, събери в едно душите ни – изтерзаните, Дяконе! За да я има България, както ти си я мечтал – ,,да свети като едничка държава за пример в Европа”.

            Поклон! На колене – пред любовта ти, пред подвига ти, пред паметта ти – поклон!

Л. Колева