Нужен си ни жив, Апостоле!

 

Нужен си ни жив, Апостоле!

 

Много време изтече от онзи ден, Апостоле... Когато те окачиха на бесилката и ти пое по ,,най-прекия път към безсмъртието”...

Години всякакви минаваха: на излъгани надежди и на духовно робство; на срам и на наивна храброст; на младежка дързост и на еснафско благоразумие. Връзваха ни връзки – сини и червени; книжки - комсомолски и партийни - кичеха гърдите ни. Марширувахме под строй и с фанатична страст се кълняхме: ,,Винаги готов!”- в името на Партията и ...Родината. Оформяше се обликът ни като ,,свободна” нация. Изграждахме нов морал - като за ,,нови” хора - гъвкав и удобен. Така смесихме чест с позор, съвест с подлост, достойнство с лакейство, че накрая не се знаеше кой - крив и кой - прав. Моделираха убежденията ни, идеалите ни изкривяваха, деформираха душите ни. Дори живота ни сложиха в калъп - за по-сигурно, че всички ще сме еднакво ,,праведни” и достойни за ,,светлото” бъдеще. Научиха ни да манипулираме другите... и себе си. Даже съвестта си умеехме, когато е нужно, да приспиваме. Оцелявахме дори когато това беше невъзможно. Политиците се оказаха по-капризни и от модата - сменяха като вятър посоката - и ние се въртяхме във вихъра на болните им амбиции. Преобръщахме ценностите си, продавахме мечтите си, зарязвахме Родината си. Срамувахме се от мизерията, в чужди земи кожа спасявахме, забравили рода си. Водеха ни и ние вървяхме - сляпо! И вярвахме, че сме прави. Че това е Пътят!...

Страшно е... И много студено е, Апостоле, в душите ни. Какво ,,гражданско” общество се роди, само ако знаеше, в твоята България!...Сега, като гледам портрета ти и си припомням думите ти, ми става някак срамно и болно, че не вярвам в смисъла на безкористния идеализъм и нуждата от геройство днес. И те питам, Дяконе: Как с твоята святост и чиста душа, с кроткия си поглед и блага усмивка хвана оръжието и се превърна в най-опасния враг на Империята? И какво те накара да се вречеш с такава всеотдайност на Делото? Едва ли за лична полза ще си поел по криви пътеки, загърбил майчина ласка и прегърнал опасността вместо млада невеста. Не ще е било и заради Славата, нито от човешка суета - да си над другите, ,,цар” да им станеш... Сигурно много любов ще си носил в сърцето си към Отечеството. И много вяра ще е имало в душата ти - но не в смирения Бог, а във възможността ,,да е свободно Българско”. И убеденост в нуждата от себеотричане - в името на другите. И ,,лъвска” смелост - за да приемеш саможертвата. И романтична „лудост” - за да извършиш Подвига.

Бих те разбрала, Дяконе, ако в твоето време живеех. Други са били мерките за човеци и други - повелите на епохата: ,,Свобода или смърт!”; честност, храброст, пламенно родолюбие. Да си добър човек, ще рече да постъпиш като добър българин - сиреч да умреш за майка България. Не си познавал житейската философия на ,,преклонена глава сабя не я сече”. Не си приемал дребнавото робско живуркане. Не са те учили лъжата, келепира, предателството да цениш. А сега всичко е някак по-различно. Дали времето е друго и няма нужда от герои, та не ги ражда - не знам. Дали обществото ни се страхува от големите идеали на ,,лудите глави”, та бърза да ги задуши с конформизма си - и това не знам. Но едно е сигурно - умряха българите, на които им бе свидна България. Отдавна измряха: на бесилки, в мътни води, сред Балкана или изклани като овце в църквите. На нас – живите - какво ни остана? Да се поучим от делата им; пред подвига им да се поклоним; да се гордеем, че ги е имало. Но дали от сърце и това правим? И когато цветя пред паметника ти слагаме, не мислим ли повече за дивидентите: политически, морални, лични? Не се ли опитваме да поизчистим с родолюбив жест съвестта си? Не знам. Но въпроси разкъсват душата ми. И срам, и болка - заради нас, днешните твои наследници. Как да я караме по-нататък, Апостоле? Как, та да изпълним повелята ти - да бъдем във Времето? И кое време? Онова ли, родило теб, Ботев, Бенковски, Паисий...? Или нашето дребнаво, малодушно съвремие?!

Гледам очите ти и се питам дали ти би могъл да живееш днес - с твоята святост, с нравствеността си, с безпаметната си вярност: на Свободата, на Идеала, на България?! Нямаше ли чужд сред своите да се чувстваш?! Не знам...

И все пак си мисля, че по-нужен си ни жив, Апостоле!

За да ни научиш да Обичаме!

Да ни покажеш как да бъдем Българи!